Да завещаеш любов

Публикувано на 29.04.2016

Като млад Ал беше прекрасен художник керамик. Имаше съпруга и две чудесни момчета. Една вечер по-големият му син получил силни болки в корема. Тъй като си помислили, че това е някакво обикновено чревно неразположение, нито Ал, нито съпругата му се разтревожили от състоянието му. Но всъщност заболяването било остър апендисит и момчето внезапно починало още същата нощ. Ал се измъчвал, че са могли да предотвратят смъртта му, ако бяха осъзнали сериозността на положението, и от огромното бреме на вината емоционалното му здраве се влошило. На всичкото отгоре, малко по-късно го напуснала жена му и го оставила сам с по-малкия им шестгодишен син. Ал не могъл да понесе болката от тези две раздели и за да я заглуши, започнал да пие, а след време станал алкохолик. Със задълбочаването на алкохолизма Ал започнал да губи всичко, което имал — дома си, земята си, предметите на изкуството, всичко. Най-накрая починал сам в някакъв мотел в Сан Франциско. Когато научих за смъртта на Ал, реагирах със същото презрение, което светът показва към някой, който е завършил живота си без да остави материализирано нищо, което да напомня за него.

„Абсолютно пропаднал човек! — мислех си аз. — Напълно провален живот!”

С течение на времето започнах да преоценявам суровата си първоначална преценка. Познавах вече порасналия син на Ал, Ърни, като един от най-милите, най-любящи, най-грижовни мъже. Наблюдавайки Ърни и децата му, виждах любовта между тях и си мислех, че добротата и грижовността все трябва да са дошли отнякъде. Ърни не ми бе говорил много за баща си, пък и аз разбирах, че е много трудно да защитаваш един алкохолик. Един ден събрах кураж и го попитах:

— Наистина съм учуден от нещо — казах аз. — Зная, че главно баща ти те отгледа. Какво направи той, та ти стана толкова добър човек?

Ърни притихна, помисли малко, а после каза:

— От най-ранните ми спомени като дете, докато напуснах дома на осемнадесет, Ал всяка вечер идваше в стаята ми, целуваше ме и казваше: „Обичам те, сине.”

От тези думи в очите ми се появиха сълзи и осъзнах, че съм постъпил глупаво, определяйки Ал като пропаднал човек. Вярно е, че след себе си не бе оставил нищо материално, но пък е бил любящ баща и е възпитал един от най-добрите, най-щедрите мъже, които познавам.

Автор: Боби Джий (Да спечелиш играта)
Из кн. “Пилешка супа за душата”

Към всички статии