Четири годишният ви син ходи на карате, английски, ски... Той е смел и решителен. Пее страхотно и на всяко представление в детската градина му дават главната роля (ако „случайно” учителката го пропусне, вие със зъби и нокти настоявате). Замисляте да го запишете за кастинг в Music Idol. Освен това, е чаровник и всички го харесват.
Шест годишната ви дъщеря е красавица – направо във филми да я снимат. И вие я водите от конкурс на конкурс. Записали сте я на английски, балет, театрален курс. Винаги е облечена по последна мода – заедно ходите на фризьор и маникюр. Държи се като малка госпожица. А и така бързо й „щрака мозъка”, че може да постави всеки на мястото му.
Познато ли ви звучи това?
Чий график е по-натоварен – вашият или на детето ви?
Има ли в него място за игри, забавления или просто празни страници, където нищо специално не е предвидено?
Къде поставяме границата между опасните родителски амбиции и нуждата да се стимулира и развива детето?
Добре би било, ако родителите си дават сметка, къде завършват интересите на детето и къде започват техните амбиции.
Добре би било, ако родителите не позволяват собственото им честолюбие да управлява живота на детето. Например, когато родителите забележат, че преди всяко състезание детето вдига температура, е добре да обмислят, дали участието е по желание на детето или обслужва техните нужди. Рецитирането на стихчета пред баби, дядовци и комшии по инициатива на малчугана ли е или за да „блеснем пред родата”?
Лошо би било, ако детето расте под натиска на авторитарни родители, които му диктуват какво да му харесва и какво – не, как и с кого да прекарва времето си.
И още по-лошо би било, ако родителите се стремят да реализират чрез децата си собствените си несбъднати мечти за успех. Решават, че детето им трябва да има всичко, което са искали самите те и което така и не са успели да постигнат. Така те безжалостно го тласкат към неща, които може би са извън неговите интереси и възможности. В същото време не приемат и не разбират, че то може и да не притежава емоционалните, умствени или физически способности, които да покрият неразумно високите изисквания. И съвсем погрешно, за да „мотивират” детето си, те започват да поставят условия пред любовта си към него: „Ако си пълен отличник много ще се гордея с тебе!”, „Ако не станеш първи, въобще не ми се мяркай пред очите!” и т.н.
И детето ще се опитва и опитва да спечели родителската любов. Но постепенно, претърпявайки една след друга различни несполуки, ще разбере, че никога няма да може да изпълни всичко това, което искат от него родителите.
И детето се приема за по-различно и длъжно да поднася безкрайни извинения на родителите си за това, че не е оправдало очакванията им. В резултат, самочувствието му се срива – мисли си, че е най-лошото, най-грозното, най-тъпото и ... За всяко свое действие търси поощрение и одобрение от другите. Така, вместо да е успяло и щастливо дете „прекалено вдигнатата летва” може да го тласне към свръхкритичност към себе си или – в другата крайност – към свръх-самоувереност.
Изниква следният въпрос:
Може би е по-добре да не мъчим децата с разни курсове и занимания? Да не ги „мъкнем” по конкурси, представления и изложби? Може би е по-добре да ги оставим тихичко да се развиват от само себе си – нали и тревата на двора си пораства без специални грижи?
Не, не е така!
Погрешно е по отношение на тези деца, чиито способности са ярко изразени и могат да определят бъдещата им професия (като спортните таланти, например). Погрешно е и за тези деца, чиито таланти ще си останат любителски, защото ги лишаваме от интересни и запомнящи се моменти. Самият факт, че участват в някой конкурс ги прави по-значими в собствените им очи. Научават се да действат в конкурентна среда. Въпросът е, дали успехът не е поставен като самоцел.
Вероятно ще е най-добре, ако бъдем „на една вълна” с детето си за постигане на успеха. Да го научим да се стреми към целта, ако му дадем възможност да почувства вкуса на победата – над съперниците, над себе си, над обстоятелствата. Ако му помогнем да се справи с неизбежните разочарования и загуби и в такива моменти бъдем до него.
И да не забравяме, че детето има право:
- Да прави глупави неща
- Да греши
- Да играе и да се забавлява
- Да се поглези от време на време
- Да предпочете играта на футбол пред урока по английски
- Да пее фалшиво
- Да изцапа новата си рокля, защото е седнала на земята
- Да си играе с приятели, а не 4 часа да свири на пиано
- Да получи някоя по-слаба оценка, защото го е домързяло
- ДА ГО ОБИЧАТ БЕЗУСЛОВНО!